Страхът, че ако спра да давам, ще спра да бъда ценна

През юни, в деня на рождения си ден, написах текст, към който и днес се връщам. В него не празнувах просто още една година. Сбогувах се с няколко свои версии: с жената, която се опитваше да заслужи любовта, с жената, която носеше другите, за да не усети колко тежи самата тя, и с жената, която се смаляваше, за да остане приемлива. И с онази, която се страхуваше, че ако спре да дава, ще спре да бъде ценна.

Тогава написах, че пътят ми не е бил път на съвършенство, а на разпадане, оголване, припомняне и завръщане. Животът многократно отнемаше онова, за което се държах, докато не разбрах, че загубата невинаги е наказание. Понякога тя е начинът, по който душата освобождава ръцете ни, за да можем най-сетне да поемем себе си.

Научих, че силата не е да издържаш безкрайно. Силата е да не предаваш себе си, за да задържиш нещо, което вече не принадлежи на пътя ти. И че любовта не е да се раздаваш до изчезване, а да останеш в собственото си сърце, дори когато някой очаква да го напуснеш заради него.

Разказвам ти го, защото знам колко често хората, които носят всички, носят и този страх, без да го изричат. Не е нужно да се отказваш от добротата си. Можеш само да започнеш да забелязваш кога даваш, защото наистина искаш, и кога даваш, за да си заслужиш място. Ако разпознаваш второто, в Eluría има безплатен текст „Граници без вина“, който говори точно за вината след едно „не“.

Аз не започвам отначало. Започвам от себе си. И ти можеш да започнеш оттам.